Anita's World

Заглавие: Anita's World Сря Авг 26, 2009 10:21 pm

Май аз ще съм първата, която да се пробва... Тъкмо като за пример... Ето и моят проект - от рисунка и разказ:

Искам да ме боли!

Не, моля те, върни се, не ме оставяй!Всичко, но не и това, няма да го понеса! Върни се, моля те, моля те! Не ме оставяй! Наранявай ме, измъчвай ме, мрази ме, но стой с мен! Просто искам да съм с теб! Обожавам болката от присъствието ти, от омразата ти! ИСКАМ ДА МЕ БОЛИ!

Анита бе седнала на перипета на прозореца и гледаше с тъжния си измъчен поглед навън. Черно облаци се бяха струпали над селото. Всеки момент щеше да завали. Улиците, по които обикновено бързаха продавачи, малки деца си играеха, минувачите се спираха с някой познат...сега бяха безлюдни. От време на време прехвърчаше листенце, понесено от макар и лекия вятър, който от скоро бе обичаен за Коноха. В далечината над тъмносините планински била се пресвяткаше, но гръм все още не се чуваше. Цареше мъртва тишина... зловеща задушаваща тишина. Само лекото свирене на вятъра се долавяше през зле оплътнения прозорец. Малка сълзичка се търкулна по бледата буза на момичето и падна на плътно свитите му колене. После още една... и още една ... и още една...
- Наруто... – само този изстрадан звук се отрони от алените устни на момичето.
Останалото не можеше да изкаже. Или просто нямаше силите.
- Наруто...

------------СПОМЕН--------------------------------------
- Спри да се фукаш пред него! Защо го правиш?
- Знаеш защо! Той никога не би ме обикнал такава, каквато съм!

---

- Спри да се грижиш за мен! Да не си ми майка?!

---

- Остави ме. Не днес.

---

- Знаеш ли, много си досадна!

---------КРАЙ НА СПОМЕНА-----------------------------------

От очите на Анита продължаваха да се ронят тихи сълзи. Сърцето й щеше да се пръсне от мъка. Как? Как стана така отново? Отидоха си всичките й мечти. Отново се изпариха пред очите й. И нямаше какво да стори. Мислеше си, че сега ще е различно, че ще има само това, само него искаше! Но бе прокълната никога да не е обичана... Никога...
Анита знаеше какво може да стане в силното й отчаяние. Трябваше час по – скоро да излезе и то възможно най – далеч. Стана от перипета, обу си обувките и излезе с монотонни крачки...
Навън беше станало още по – студено. Духаше силен вятър. Леко росеше от черните облаци. Нямаше никого, беше пусто.
На Анита това не й направи впечатлние. Тя продължи по улиците. Не усещаше студа, макар че бе облечена съвсем леко. Не усещаше вятъра, който развяваше на всички посоки косата и дрехите й. Усещаше само болка. Болка, която нито лекарства, нито медицинско нинджутсу можеше да премахне. Болка, която само един човек можеше да успокои.
Анита продължаваше да върви по безлюдните улици. Сърцето й се бунтуваше с всичка сила в гърдите й. Момичето усети, че не може да продължи. Силно му се виеше свят. Спря. Дишаше тежко, опитвайки се да овладее емоциите си. Забеляза през премрежения си поглед, че е на пътя, който води извън селото. Единственият звук бе от наближаващите гръмотевици. Но и той бе някак глух. Анита постепенно успокои дишането си. Отново се огледа. Гледаше, но не виждаше. Червенокоската застана на едно място и не помръдна. Дочу тихи умерени стъпки. Спокойни стъпки... Познати стъпки.все още не помръдваше. Зад нея стъпките се чуваха все по – ясно. Усети от лявата си страна да минава човек. Кой беше? Какво правеше тук? Кой беше?
„Н-не-е...” – помисли си момичето, но дори и наум мислите му бяха накъсани.
Още една крачка. Тъмната фигура мина покрай Анита монотонно,. Сякаш тя не беше там. Сякаш не я забеляза. Червенокоската не помръдваше. Това беше... Наруто. Той продължи без да спре. Просто отмина. Така.
- Какво искаш? – чу се само леден глас, пълен с ярост и омраза от страна на момчето.
Анита все още не можеше да реагира. Стоеше и не отговаряше. Нямаше сили да отговори. Нямаше сили да мисли.
- Н-на-ру-то кун... – бе единственото, което успя да промълви.
- Какво искаш? – повтори той с още по – студен глас.
- Аз... нищо. – Анита наведе глава към земята и впи поглед в тъмната трева.
- Защо си тук?
Последва кратко мълчание. Сега Наруто погледна назад, но не се обърна изцяло, а само главата. Дори не я погледна. Гледаше надолу.
- Защо...защо го правиш? – този въпрос мъчеше момичето още от първия път, в който Наруто започна да се държи зле с него, и то без причина. Сега този дълго преглъщан въпрос изблика сякаш от разбитото сърце на Анита. – Защо се държиш така?
- Защо си тук?
Червенокоската разбра, че нищо не се е променило.
- Ще ме напуснеш ли?

Заглавие: Re: Anita's World Сря Авг 26, 2009 10:24 pm

Гласът й бе толкова тих, задавен в сълзи от горчива мъка, отчаян до полуда. Нямаше надежда, въпросът бе реторичен. Отговорът й бе даден много отдавна. Сега питаше не за да узнае, а за да чуе гласа му още един път. Той ясно бе изразил отношението си към нея. Сега то нямаше да се промени – оставаше същото. Може би дори я е намразил повече. Тонът му отново щеше да е болезнен, раздразнен, изразяващ безразличие към най – близкото същество, което имаше на този свят. Този глас нямаше да й донесе радост, нямаше да я утеши, напротив, може би щеше да я убие. Да отнеме последната капка живот от нея, да отнеме всичките й чувства. Животът й щеше да е безцветен. Явно никога не се е променял. Живяла единствено в омраза, сега живееше и в самота. Тъмна, лепкава самота, поглъщаше я, обсебваше я, никога нямаше да я напусне. Единствената радост в живота й беше студеният глас на любимия й. Чувайки го, леден, безчувствен, за нея беше звън, песен на щурци под нощното небе, писък на птица под лятното слънце, тропот от водата на водопада, облян в лунна светлина. Казвайки й, че не иска да я вижда, че е досадна, тя усещаше загриженост, дори обич от негова страна, усещаше се обичана. Искаше да го чува, искше той отново да прошепне до ухото й, облегнат на рамото й. Искаше го, дори искаше да чуе „Махни се!”. Знаейки, че той е самотен,но и че изпитва наслада да я наранява, тя стоеше при него, доволна, че той получава това, което иска, че изпива чувствата й, че я превръща в стъден, безжизнан камък, който повече да не може да обича. Нейният живот не й трябваше. Нямаше полза от него. Искаше да го посвети на Наруто, да му го даде като играчка, като нещо незначително, нещо маловажно. Това за нея беше благословия. Искаше да умира бавно в неговото присъствие. Щеше да е щастлива, невероятно щастлива, че той е до нея. Но той винаги бе далеч. Дори когато се изтягаше на топлата трева под кадифеното небе, обсипано с диамантени звезди, когато я обгръщаше в нежна прегръдка, той бе невъобразимо далеч. Сякаш дори не я познаваше. За него тя не бе жива. Тя бе момиче, което да го подкрепя. Момиче, което да го утеши, когато е сломен от злото в себе си, превземащо го толкова често, изгарящо го отвътре, разкъсващо душата му на парченца. Безмилостно. Но тя бе винаги до него. И когато бе щастлив, и когато бе тъжен. Но най – вече, когато бе тъжен. Утешаваше го с присъствието си, с погледа си, галещ, грижовен, нежен, с думите си, като музика проникващи в сърцето му, с прегръдките си, по – нежни от коприна и сатен, по – чувсетвени от най – красивата поезия. Тази нейна подкрепа го измъкваше от сенките на злото, от мрачната тъга. Когато той беше с нея, забравяше всичко, откъсваше се от света на мъката, от своя свят. Свят на самотното момченце, което всички гледаха отстрани, всички мразеха, всички отбягваха. Момченце без приятели, изоставено, предадено. Неговата съдба беше същата като нейната. Двамата бяха еднакви. Но бяха и толкова различни. Любимите им моменти, запечатани завинаги в сърцата им, бяха изпълнени със закачки колко противоположни са стиловете им. Спомените от голямата плюшена мечка за Сакура, с червена панделка на лявото и синя панделка на дясното ухо. Спомените от барбекютата, оживени от сутринта до късно през нощта. Как Анита режеше зеленчуци за салата, Наруто печеше месо на скарата. Накрая салатата винаги ставаше на крем супа, тъй като тя режеше на едно място, впила поглед не в масата и дъската, а в него. Кебапчетата и кюфтетата бяха на въглени и не ставаха за ядене, защото той мислеше не за тях, а как ли изглежда тя, докато го гледа. Представяше си изкрящите й любвеобвилни очи. После двамата оставаха дълго да почистят лентичките, чашките, скарата, покрита с три пръста пепел, масата, плувнала в доматен сок и люспи от стар лук. Накрая, капнали от умора, отново се изтягаха на тревата под черешовото дърво един до друг. Но макар и толкова различни, злото бе преплело съдбата им в едно. Двамата трябваше да продолеят всичката мъка заедно, да се изправят очи в очи със смъртта не един път. Но изпитанията аги бяха направили силни. Те се научиха да защитават себе си и най – близките си. Това бе тяхната цел – да закрилят тези, които обичат. Бяха дали обет на всички – никога да не се предават. Никога. Бяха най – силният отбор. Бяха едно. Но сега това едно, когато се разкъсваше, оставаше раздробено, накъсано, с вечнонезарастващи краища, които никога не биха могли да се слеят с друга душа. Сега нямаше връщане назад. Нейната душа бе изпепелена и повече никога нямаше да бъде същата. Сега душата й бе празна. Затова искаше отново да чуе безчувствения му глас. Но не осъзнаваше, че вместо да се утеши, тя се убиваше все повече. Просто за нея това беше лек, а не отрова.
- Ще си тръгнеш ли? – попита тя с още по – жаден глас.
Няколко секунди не получи отговор. Но след това се чу неговият глас. Беше необичайно топъл.не изразяваше досада, нито безразличие:
- Не.
Момичето впи празните си очи в гърба му. Не знаеше какво искаше да усети. Искаше той да се обърне дори и само главата си към нея – да зърне дълбоките му сини като небето очи. Но и я беше страх. Страх от отва, че ако ги погледне, ще потъне в тях и отново ще се изгуби. Ала никога не се е ръководела от страха си, напротив – правеше всичко напук. За нея страхът е илюзия, която трябва да подмине. И този път използва инстинкта си. Не сведе глава. Продължаваше да следи движението на русите му кичури, подмятани от вятъра. Но той не се обърна. Просто продължи с тих и спокоен тон, но вече не беше толкова топъл:
- Няма да си тръгна. Но няма да остана с теб.
- Знам...
И тя наистина го знаеше. И то много отдавна. Но той сега отново си играеше с чувствата й. Отново се опитваше да я оплете в собствените й мечти. Не за първи път се подиграваше с обичта й към самия него.

Заглавие: Re: Anita's World Сря Авг 26, 2009 10:24 pm

----------СПОМЕН-----------------------------------------------

- Колко е красиво! – възкликна развълнувано момичето. Държеше червен свитък, украсен с шарки на черешови клонки с цветчета.

„Помниш ли
как стояхме на брега
с глави в облаците,
джобовете ти пълни с мечти,
на предела на славата
на седемте морета на живота
но океана е по-дълбок от колкото изглежда

Вятъра беше с теб
когато изоставяше утринният прилив
Ти насочваше платната си към острова в слънцето
към хоризонта, право през тъмните облаци
докато бурята започваше

Вземи ме с теб,
отведи ме на далече,
заведи ме до далечен бряг

Плавай с кораба си порещ водата,
разпери крилата си в небето,
отдели време да видиш
че ти си единствената държаща ключа
или плаващия кораб ще те отмине

Плачеше за милост
когато си мислеше че си загубила пътя си
Ще плаваш сама, ако цялата ти надежда изчезне
Така че намери сила и ще видиш,
че управляваш съдбата си
след като всичко е казано и свършено

Вземи ме с теб,
отведи ме далече,
заведи ме на далечен бряг

Плавай с кораба си порещ водата,
разпери крилата си в небето,
отдели време да видиш,
че ти си единствения държащ ключа
или плаващия кораб ще те отмине
или плаващия кораб ще те отмине

Вземи ме с теб,
отведи ме далече.
Ще яздим вятъра през небесата
Разпери крилата си и ще видиш,
че управляваш съдбата си
така че плаващият кораб няма да те отмине

Вземи ме с теб,
отведи ме далече,
ще яздим вятъра през небесата
Разпери крилата си и ще видиш,
че управляваш съдбата си,
така че плаващият кораб няма да отмине,
така че плаващият кораб няма да те отмине,
плаващият кораб няма да те отмине

Скъпа, скъпа, скъпа, скъпа
ще научиш че ти си единствената
която може да управлява този кораб порещ небето”

Тя чете текста няколко пъти, като след всеки път го усещаше все по – чувствен и по – обичен от предния. Но някой почука на вратата.
- Идвам! – обади се момичето и дотича да отвори.
– Н-Наруто кун?- изненада се тя, когато погледна в дълбоките сини очи. Той толкова дълго време не бе идвал при нея. Сега... сега стоеше и я гледаше.
- К – какво има?
- Сакура ме помоли да ти предам, че утре по обяд ще те чака.
Гласът му не беше студен... но беше безразличен.
Момичето го очакваше. Но после се сети за красивия свитък. На него, в долния ляв ъгъл, бяха изписани със златисти букви неговите инициали.
- Защо ми прати свитъка?
Той леко повдигна веждаи попита иронично:
- Треа ли да има причина?
Анита се чувстваше неловко. Не знаеше какво да му отговори.
- Не знам... Затова те питам...
Тя се опита да направи гласа си студен, дори раздразнен, но не се получи. Отново прозвуча невинно, отчаяно. Усещаше се болката и обидата от думите му.
- Не, няма причина.
Явно това не му беше достатъчно. Той отново я унижи. Без дори да трепне. Анита замълча. Нямаше какво да отговори. Сърцето й се пръскаше. Той за пореден път я остави без думи. Та как можеше тя да отвърне на държанието му?
Наруто само кимна и обърна гръб. С бавни и умерени крачки, с ръце в джобовете, той тръгна през двора. Анита остана така на прага и дълго гледа след русокоското. Всичко в нея крещеше. Ревеше звяр. Искаше да изкрещи след него. Защо винаги виждаше как той си тръгва? Винаги стоеше зад него, а той обръщаше гръб. Как искаше той отново да се обърне, да я погледне с тези изящни ледени очи. Те се забиваха като кама в сърцето й, но тя ги обичаше толкова много. За нея тая болка бе сладка. И тя обожаваше да я изпитва.
Но сега нямаше това горчиво щастие. Той наистина я убиваше. Монотонно излезе от двора и продължи по улицата към центъра на Коноха. По бледата буза на Анита се търкулна бисерна солена сълза. Тя бързо я избърса и се прибра...

---------КРАЙ НА СПОМЕНА-----------------------------

Сега отново той й бе обърнал гръб и не я поглеждаше. В главата й още кънтяха думите му „Няма да си тръгна... Но няма да остана при теб...”.
- Добре... – гласът й бе толкова отчаян, че прозвуча като молба.
Тя бе свикнала с това примирение. Той също. Връщайки се назад, наистина тя никога не му е отказвала. Никога! И в този момент, в който тя не бе на себе си, не се бе променила. И сега се стараеше да угоди на убидите му.
- Ще настинеш. Прибирай се!
Как смееше?! Как смееше да се преструва на загрижен?! Той толкова време не й обръщаше внимание. Сега се страхуваше да не истине. Ако имаше какпка загриженост в него, нямаше никога това да се случи, нямаше да я унижава, нямаше да я кара да страда.
Момичето усети как цялата тази болка прерастваше в нещо друго. В яд. В отчаян яд. Звярът крещеше в нея. Бунтуваше се. Не можеше да изтърпи това пренебрежение. Толкова бе отчаяна, че го загубва завинаги. Смисълът в живота й изчезваше. От гърлото й се откърти задавен в сълзи вик. Вик, който трябваше да бъде освободен много отдавна:
- Спри! Не се прави на загрижен! На теб никога не ти е пукало за мен! Защо и сега, когато продължаваш да го показваш толкова болезнено за мен, се правиш, че се интересуваш как се чувствам! Та ти самият си безчувствен! Как очакваш да разбереш моите чувства, като нямаш такива?!
Той не се обърна. Но определено се изненада от реакцията й. Тя никога не му е викала. Единственото, което помнеше, са жадните й кърваво червени очи, пълни с надежда, отправени към него с една единствена молба: „Не ме изоставяй!”. Сега му го казваше. Сега се опълчваше. Показваше какво иска и колко е обидена. Макар и отчаяно.
- Лъжеш се.
- Знам. През цялото време съм се лъгала, че мислиш за мен. Въобще за някого. Но... защо стана толкова безчувствен?
Сега гласът й се смекчи. Сякаш още имаше надежда.
- Лъжеш се. – повтори той, но с още по – студен глас.
- Значи...ти имаш чувства, но... просто аз не влизам в този кръг.
- Дори аз не влизам. Това не означава, че го няма.
- Тогава кой?
Последва дълго мълчание. Болезнено мълчание. По – болезнено от самия разговор.
- Не е твоя работа.
- Ти нищо не ми казваш.
- Не съм длъжен. Спри да ме разпитваш.
А той винаги е споделял всичко с нея. Какво бе това, което криеше, което не й казваше? Но явно вече нямаше значение. Може би повече няма да се видят. Може би Анита го питаше, защото изпитваше садистична наслада да го чува как показва омразата си към нея, а не защото искаше да разбере тайната му.
Последва отново мълчание и нямаше какво да запълни тази празнина.
Капна една капка дъжд на плочките. После още една. И още една. Заваля. Дъдовните капки, студени, празни, обливаха Анита. Дългата й червена коса се сплъсти на мокри кичури. Бретонът й се спусна плътно по челото й и прремрежи очите й. Дрехите й прилепнаха по нежното й тяло, стопено, отслабнало, останало без сила, без живот.
- Добре... Няма повече да те питам.
Явно вече нямаше сили да се защитава.. отново гласът й беше невинен и отчаян. – Но... Моля те... Не си тръгвай...
- Казах ти вече. Няма къде другаде да отида. Ще остана тук. Но няма да съм с теб. Спри да ме молиш.
- Не те моля. Стига ми да знам, че си добре...

Заглавие: Re: Anita's World Сря Авг 26, 2009 10:26 pm

Нещо в Наруто трепна. Усещайки колко е загрижена тя, колко се себеотрича, той... той искаше да я погледне. Просто усети нужда да се утеши и да бъде погълнат от погледа й. Бавно изви шия наляво и погледна назад. Той също беше мокър от дъжда. Русите му кичури се спускаха небрежно по лицето му. Но все още бе свел очи към земята. Самият той не можеше да разбере защо. Дали защото нямаше да преживее да срещне погледа й? Или не искаше?
- На-Наруто кун... – промълви тя тихо.
По бледото й лице се стичаха сълзи, които тя не можеше да преглътне. Тя вече бе мъртва. Нямаше живот в нея. Нито желание да продължи напред. Знаеше, че това е краят.
- На-наруто кун...- задави се тя в отчаяни сълзи.
Той почувства нещо странно. Някакво изгарящо чувство.чувстваше се отвратен от себе си, от държанието си, от срама, от униженията, на които я подлагаше...
Обърна се и я погледна. Но необикновено. Впи очите си в нейните и я изпиваше с поглед. Сякаш я виждаше за последен път. Сякаш знаеше какво ще се случи, какво щв направи. Момичето също потъваше в дълбоките му сини очи. За първи пън не можа да разчете какво усеща той в този момент. Винаги го е правила. Сега просто го гледаше. Усещаше колко й е зле, колко й се вие свят, как всеки момент щеше да падне и може би повече да не стане...
- Мразиш ли ме?
Тя си задаваше толкова често този въпрос. Сега попита и него. Искаше да знае. Искаше да знае истинските му чувства към нея.
Кратко мълчание.
Той всъщност бе много близо до нея. Усещаше топлината от тялото й, неугаснала дори и в този момент. Но на нея й беше студено.
Винаги е било така. Тя имаше обич и топлина за всички други, но за себе си нямаше. Не получаваше. Напротив – винаги й се отнемаше и малкото, което имаше. Както сега. Изгубваше единствения смисъл в живота си.
- Мразиш ли ме?...
Той дълго време я гледа в очите и усещаше слабост. Нямаше сили да й отговори. За първи път се чувстваше неловко пред нея. Съжаляваше за всичко, което й е причинил. Но беше късно. Не можеше да й го каже.
- Да... Мразя те за това, че ти ме обичаш.
Момичето мълчеше. Винаги е знаела, че той е охладнял... Но сега... Не можеше да я понася... Мразеше я...
Усети празнота. Болезнена празнота. Сега вече нямаше нищо. Нито душа, нито чувства. Животът й бе прекършен.
Наруто сякаш усети как й отнемаше всичко живо. Заболя го. Разбираше, че тя не го заслужава. На всичкото, което правеше за него, сега получаваше това в замяна. Русокоското все още я гледаше в очитре. Но сега забеляза, че бяха без живот. И виновният беше той...
Не можеше да понесе да я гледа в празните очи. Бавно се отдръпна назад и отово й обърна гръб. С умерени крачки и ръце в джобовете той продължи нататък.
Момичето усети, че това е краят. Последните й сили я напуснаха. Свлече се и коленете й се забиха в мократа земя и разплискаха вода наоколо. Той не се обърна. Продължи.

- Не, моля те, върни се, не ме оставяй!Всичко, но не и това, няма да го понеса! Върни се, моля те, моля те! Не ме оставяй! Наранявай ме, измъчвай ме, мрази ме, но стой с мен! Просто искам да съм с теб! Обожавам болката от присъствието ти, от омразата ти! ИСКАМ ДА МЕ БОЛИ!!!

Искаше да го извика след него, но викът и заглъхна единствено в съзнанието й и звук не се отрони от устните й.
Анита падна изцяло на земята и се сви. Сълзите й се стичаха повече от проливния дъжд, обливаш сега леденото й тяло.
Наруто вече бе изчезнал зад ъгъла...

***

Червенокоската лежеше безжизнено на мократа земя и едва дишаше. Очите й бяха съвсем леко отворени. Нямаше никакви сили. Сякаш всеки момент просто чакаше смъртта. Така или иначе животът й за нея бе приключил. Всичко си отиде... Просто така. И нямаше връщане назад... Как искаше да се изправи, да побегне макар и през болката, да настигне Наруто, да му каже всичко, което трябваше да знае, да му каже колко много го обича, че не може да живее без него, да му каже какво значи той за нея, да извика след него „Не си тръгвай!!!” , да не му позволи да я остави, да го прегърне и повече да не го пусне... Да усети неговата студенина и тъмнина да я обгръщат…
Дъждът се стичаше по извивките на тялото й. Единствено силното удряне на капките я придържаше към реалността. Искаше това да е сън, просто един кошмар, не можеше да приеме, че се случва наистина. Нейната дрога – дневната й порция омраза – бе отнета. Разбра, че вече дори не можеше да погне на Наруто с това той да я унижава. Това бе всичко за нея. Сега нямаше нищо. Защо трябваше да живее? Да живее мъртва? Имаше ли смисъл?
Тогава разбра всичко. Нещата станаха ясни. Нямаше съмнение. Тя се изправи бавно. Вече не й се виеше свят като преди. Тръгна с бързи и уверени крачки към дома си. Влезе с взлом като подивял бездомник, търсещ подслон и се разрови из първото шкафче, което видя. Измежду дрехите й стоеше това, което тя търсеше. Красив кунай с черени каиши. На острието му бяха гравирани инициалите на Наруто и тези на Анита. Оръжието й беше подарък от русокосия шиноби за дванадесития й рожден ден. Тя го взе бързо и излезе по същия начин, по който влезе. Затича се към гората, а дъждът все още се лееше из ведро. Червенокоската спря. Намираше се пред красивия водопад близо до селото. На лицето й се появи хлабава усмивка. Вече не плачеше, не усещаше тъга – нищо. Седна внимателно на земята и се загледа в отражението си в кристалната вода. Сега във водата се виждаше неговият образ. Не нейният. Какво странно нещо е фантазията. Анита стисна здраво куная и го доближи до гръдта си, все още гледайки водата и странното явление. Когато погледът й се насити, тя бавно притвори очи. Усети студеният метал, опрян в тялото й. Изведнъж пред очите й се разкриха спомени от най – съкровени моменти и изстрадани преживявания...

- Аз съм Наруто! Искаш ли да си поиграем?

- Уау, ти си Генин!

- Раменът беше много вкусен, благодаря!

- Хехе, Анита, в нашия отбор си!

- Ъм, между другото, все още си по бельо…

- Моля теееее, Анита сан! Научи ме на техниката!

- Много си красива!

- Хайде да се поразходим!

- Виж звездите!

- Обичам те…

Тъмнина...

Епилог:

Русокос мъж коленичи пред надгробна плоча в гробищата на Коноха и помилва гравирания на нея надпис: Идаи Анита. Встрани остави красива червена роза - любимото й цвете. На лицето му се появи тъжна усмивка. Искаше му се това да е сън, кошмар, не можеше да приеме, че стои пред гроба й. Не беше истина, не искаше да е истина. Сега осъзнаваше какво точно й е причинил, какъв звяр беше наистина. Сега усещаше болката, която червенокоската винаги е разсейвала. Много късно разбра, че наистина я е обичал, макар и толкова дълбоко в себе си. Той извади от левия си джоб на панталона захабен лист хартия, сгънат на четири и се зачете наум сякаш за стотен път...

Наруто,
Сигурно четейки това писмо си мислиш каква глупачка съм – да направя нещо толкова спонтанно. Е, искам да знаеш, че го направих не заради теб, а заради себе си. Може би това е първото нещо, което не посветих на теб. Може би това беше най – смисленото нещо, което направих за цялото си жалко и незабелязано от теб мое съществувание. Помни, че не съжалявам нито за миг, прекаран с теб. Единствено съжалявам за това, че не успях да променя себе си. Това беше най – голямата грешка. Да продължавам сляпо напред, нехаеща за чувствата си, мислейки, че искам точно това. Всъщност напускайки ме, ти ми отвори очите, ти ме спаси, ти ме освободи… Но … Позволи ми да бъда свободна по май собствен начин – начинът, който аз самата избрах.

Вечно Твоя: Анита