Anime World

Live the boring life as an Anime Character!!!
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Учейки те да обичаш...

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 4:58 pm

Предложението му дойде като гръм от ясно небе. Никога през целия си живот, колкото и отчаяно влюбена да бях в Саске Учиха, не бях очаквала той да падне на колене с пръстен и да изрече заветните думи пред всичките ми приятели. Помня, веднъж бях сънувала този момент, много отдавна, когато бях още дете, и в очите му имаше сълзи на радост, очакване и... любов. Искрена, силна, вечна любов, същата, която аз изпитвах към него. Но това беше сън, а реалността беше друга. Да, той падна на колене, извади красива кадифена кутийка, в която блестеше диамантен пръстен и всички наоколо ахнаха и застинаха в очакване на отговора ми, но очите му, те бяха празни. Нямаше я онази любов, онзи трепет, онзи блясък, но аз бях толкова развълнувана, толкова замаяна, че обърнах внимание на това чак след като беше вече твърде късно.
-Саске, аз наистина не очаквах да го направиш.-казах аз, очаквайки дълго и подробно обяснение в любов, описващо точния мотив на предложението му, но получих само мълчание.
-Просто казвах, че е толкова нетипично за теб...
-Хн.
Приближих се да го целуна, надявайки се, че действията му ще са по-топли, и когато устните ни се доближиха, аз го усетих-вкуса на новия си живот, студен, безчувствен, самотен и пълен с разбити мечти. Вече знаех точната причина за действията му и тя нямаше нищо общо с любовта. Той просто имаше нужда от жена до себе си, която да го подкрепя, с която да създаде семейство и която да остарее с него, а аз от всички момичета бях най-близка с него и на мен имаше най-голямо доверие. Нямаше любов, нямаше никакви чувства изобщо, просто така му беше удобно. Но аз естествено бях твърде влюбена, за да мисля за това, макар и да го осъзнавах, вярвах сляпо, че мога да го променя и да го науча да ме обича. О, Саске, не знаеш колко много значеше за мен, нямаш представа за това колко силно те обичах тогава и как исках да ти дам всичко, което мога!
-Съгласна ли си на 17 май?-попита ме той.
-Но това е толкова скоро?
-Мислех, че нямаш търпение...
-Да, прав си, така е. Съгласна съм.-реплика, която се научих да използвам твърде често в разговорите си с него, дори и когато не го мислех.-Заедно ли ще направим плановете?
-Оставям всичко в твои ръце.-аз се усмихнах на думите му и го прегърнах силно, мислейки само за това колко щастлив ще го направя и колко търпелива ще бъда с него.
***
Стоях там, пред огромното огледало, с най-красивата рокля на света, цялата обвита в тюл и дантела и умът ми беше на километри от имението, градината, пълна с рози и Саске. Спомнях си детството си, смъртта на родителите ми, първата ми и най-добра приятелка-Ино, как станах нинджа и запознанството ми с Какаши-сенсей и отбор 7, но тогава мисълта за Саске отново нахално се прокрадна измежду другите.
-Сакура, няма ли да закъснееш твърде много? Не карай Саске да те чака толкова... Ехо, Сакура!-Ино размахваше ръка пред лицето ми.-Тук ли си?
-Да, просто се бях замислила за момент.
-Добре, хайде да тръгваме към олтара.
След тези думи всичко ми е като насън, освен един, единствен момент, който ще помня цял живот, защото той даде началото на най-голямата ми грешка.
-Да.-каза Саске, свещеникът ни обяви за съпруг и съпруга и аз усетих ръцете му, повдигащи воала ми, лицето му на сантиметри от моето и целувката, която чаках от дванайсетгодишна. Студена, безчувствена, болезнена и откровено жестока, без капчица милост, беше тази последна целувка между нас. Години по-късно аз все още не се бях отказала от опитите си да го накарам да ме целуне, но получавах най-много съчувствен поглед, с който едва ли не ми казваше: „Горката, още ли имаш надежда?!”.
Дните минаваха и всеки беше мъчителен. Наближаваше сватбата на Наруто и Хината и вечерта той, Какаши, и Неджи ни бяха дошли на гости. Момчетата си говореха в дневната, докато аз си избирах дрехи за церемонията. След като се спрях на една розова, къса до коляното рокля, подарък от съпруга ми, слязох долу да направя поредния опит да си открадна от вниманието му. Седнах в скута му, а той ме изгледа въпросително, сякаш се чудеше какво ми става. Обвих ръце около врата му и оставих главата си уморена да падне на рамото му, но не получих дори нещо подобно на прегрътка, той не си направи труда даже да говори с мен.
-Обичам те.-прошепнах в ухото му и го прегърнах силно, а той остана мълчалив и безчувствен. Всички в стаята забелязваха хладното му държание, но само Какаши ме гледаше по-особено. Всъщност той от месеци ме гледаше по различен от до сега начин и аз започвах да се чудя дали всичко е наред.

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 4:58 pm

След като Саске продължи да ме игнорира, аз в опита си да избягам от ужасните, чувства, които пораждаше в мен безразличието му, излязох на терасата и не се усетих как запалвам цигара след цигара. Не усетих и кога Какаши се беше присъединил към мен и ме гледаше по онзи начин. Толкова странно, дори смущаващо и в същото време някак си пристрастяващо успокояващо ми действаше присъствието му, а погледът му-дори не можех да определя какво беше различното, но се усещаше нещо. Или може би само аз го усещах?
-Щастлива ли си?-попита ме той след дълго мълчание.
-В къкъв смисъл?
-Просто е, Сакура, или си щастлива или не. Ако си-не задаваш такива въпроси, а ако не... Щастлива ли си?
-Да, да, защо да не съм. Получих всичко, което исках.-и не лъжех, наистина бях получила всичко, за което бях мечтала, но в мечтите си никога не бях уточнявала, че Саске трябва да ме обича, мислех, че се подразбира.
-Сигурна ли си?
-Какаши, какви са тези въпроси?
-Просто питам.
-Аз... не знам. Щастлива ли съм?
-Честно ли? Не. Не изглеждаш щастлива.-аз дръпнах още веднъж от цигарата си и се опитах да формулирам изречение, но не беше толкова лесно. Имаше много противоречиви чувства в мен, много емоции и всичко това беше толкова объркано. А не би трябвало, би трябвало да е просто-черно и бяло...
-Какаши, аз... той... ние... ние не сме истинско семейство. Той дори не си прави труда да ме попита как съм, да ме прегърне или... какво не бих дала да ме целуне! Има моменти, в които наистина не издържам и не веднъж ми е идвало да си стегна багажа, но... има нещо, което ме задържа тук, при него. Все още част от мен вярва, че ако го обичам достатъчно силно и съм достатъчно търпелива той ще отвърне на чувствата ми.
-Сакура, погледни ме.-аз отместих главата си наляво и срещнах топлия му поглед, пълен с разбиране, подкрепа и нещо друго, което още не можех да определя.-Ти заслужаваш нещо по-добро, някой, който да те обича истински и никога, дори за момент, не би те накарал да се съмняваш дали си щастлива.
-Може би си прав...-едвачуто прошепнах аз и наведох глава надолу, гледайки градината, цялата в пролетни цветя. Какаши постави ръка на рамото ми и аз можех да усетя погледа му, насочен право към мен, което ме караше да се чувствам неловко. Тръгнах към вратата, водена от непреодолимо желание да се измъкна от това място, да отида някаде далеч от този, човек, когато една ръка се ови около кръста ми и ме спря. Погледнах към мъжа пред мен, неспособна да помръдна, за пръв път от години насам сигурна в това, което щеше да се случи в следващия момент. Какаши внимателно се наведе и аз усетих как коленете ми омекват като на ученичка преди първата и целувка. Той бавно доближи устните си до мойте и ме целуна с цялата нежност, на която е способен човек. Тази целувка беше различна от всяка друга, която бях получавала някога, беше повече като магия отколкото като целувка и ме накара да се почувствам така спокойна, така закриляна... така обичана. Да, онова неопределимо чувство, което четях в очите му, то определено беше любов. И аз знаех, че трябва да се измъкна от прегрътката му и да избягам възможно най-далече от тази тераса, защото това беше ужасно неправилно и крайно недопустимо, но не можех да помръдна. Не исках този миг никога да свършва. Но той свърши, Какаши се отдръпна, извини се за държанието си, а аз бях толкова замаяна, не знаех какво да направя и просто избягах. Качих се в стаята си, опитах да успокоя разтуптяното си сърце и взех едно хапче, гарантиращо ми спокоен наркотичен сън цяла нощ.
Събуди ме Саске, който говореше по телефона с някого. Споменът за снощната целувка бързо изплува в паметта ми и ме накара да се усмихна, без дори да го осъзнавам.
-Кое те прави толкова щастлива?-попита съпругът ми, без да откъсва поглед от прозореца, като че беше от злато.
-Нищо.
-Слизам за закуска, побързай, сватбата е след час и половина.
-Добре.-кимнах аз и се отпуснах обратно в леглото. Отчаяно се опитвах да забравя за случилото се с Какаши и се съсредоточих върху Саске. Щеше ли да се вълнува поне мъничко, като разбере, че ще ходя с роклята, която ми беше подарил преди седмица? Хм, най-добрият начин да проверя това беше...
-Е, какво ще кажеш, харесва ли ти?-попитах аз, стоейки пред него в розовата си рокля, с пусната коса и убийствени обувки на токчета.
-Да.-отговори ми той монотонно, без да откъсва поглед от вестника, който четеше.

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 5:00 pm

-Дори не ме погледна.
-Прекрасна си.-каза той все така безразличен. Това ме изпълни с гняв, но аз се опитах да не го показвам много.
-Хубаво, ще ходя гола.-усмихнах се и дръпнах до долу ципа на роклята си, оставяйки я да се свлече на пода. Той ме погледна, все едно обсъждаме сметката за ток и отрони просто едно:
-Както искаш.-след което продължи да чете вестника си.-Можеш поне да сложиш бижу...-допълни той, поставяйки на масата една кутиййка, в която имаше перлена огърлица. Аз я взех и я скъсах в изблик на гняв, оставяйки перлите да подскачат по пода.
-Ще ти купя нова.-каза той, равнодушен към станалото. Това преля чашата. Не издържах повече, събух обувките си на токчета и го замерих с тях. Те не го уцелиха и паднаха с трясък на пода, а той остана все така безизразен, зачетен във вестника и изобщо не ми обърна внимание. Аз изтичах разплакана нагоре по стълбите към стаята си и заключих вратата зад мен. Бях разстроена и губех и последната си надежда нещо между нас да се промени. Реших да му дам един последен шанс, но този път щях да се отдръпна, за да го накарам да осъзнае какво ще загуби, ако продължи да се държи по този начин с мен. Отворих гардероба си, изкарах всички дрехи, които харесвах и ги сложих в два куфара. След половин час Саске почука на вратата. Аз бях вече готова за тръгване.
Церемонията беше прекрасна. Наруто и Хината се обичаха толкова силно, че сякаш дори времето го знаеше и беше топло, слънчево и красиво. След венчавката започна тържеството, в една много красива градина с много цъфнали пролетни дръвчета и цветя. Забелязах, че Какаши го няма, а бях сугарна, че присъства на сватбата и нещо в мен ме накара да тръгна да го потърся. Имаше нещо, което ме караше да търся компанията му още от както бах дванайсетгодишна и той ми беше учител, но сега, след тази целувка, това нещо ме теглеше още по-силно към него. По пътя, някой ме извика и щом се обърнах, с учудване останових, че това беше Хината.
-Сакура, бързаш ли за някъде?
-Не точно. Но имам време, кажи?
-Ами... аз никога не съм имала особено дълга връзка, или поне достатъчно дълга, за да живеем заедно, а какво остава за брак... Както и да е, с Наруто нямахме достатъчно време преди сватбата за пробни срокове, нали знаеш, да поживеем малко заедно, да се опознаем и така нататък. Майка ми каза, че връзката се крепи на взаимни компромиси, но тя дори не е била женена... Просто исках съвет от теб. Свикнала съм да живея сама и нямам идея какво се очаква от мен, обичам го, но... част от мен се страхува да не объркам всичко и накрая...
-Хината, аз не съм най-подходящият човек, когото би могла да питаш. Както сама виждаш, бракът ми не е много успешен.-казах аз и погледнах Саске, който пиеше на масата и се правеше, че слуша Наруто.-Единственият съвет, който мога да ти дам няма да ти хареса.
-Моля те!
-Просто... приготви си документи за развод. Знам, че не това искаше да чуеш, но нямам намерение да говоря глупости, в които сама не бярвам. Вие двамата се обичате и се надявам това винаги да е така, но за всеки случай...-Хината не беше особено изненадана от думите ми, сякаш очакваше да чуе точно това. После се усмихна, погледна съпруга си, благодари ми и се върна при него. Аз продължих надолу по пътеката към беседката, където видях Какаши. Щом ме забеляза той се усмихна и това предизвика в мен чувството на пеперуди в корема, сякаш бях не на двайсет и пет, а на петнайсет.
-Здравей.-усмихнах се.
-Съжалявам за...
-Не, аз съжалявам. Не трябваше да реагирам така.
-Аз не трябваше да те целувам. Извинявай.
-Станалото-станало, да не говорим повече за това.
-Добре, съжалявам.-аз се разсмях, макар, че не думите му бяха смешни, а това, че се извинява за трети път в рамките на три минути.-Нещо смешно ли казах?-попита той.
-Не, не, нищо. Е, как си?
-Добре. Тази вечер имам мисия с Ямато, което е добре дошло, защото напоследък имам много свободно време, твърде много.
-Сигурна съм, че имаш с какво да го запълниш.
-Да. Всъщност, да. Има една жена... за която никога не ми омръзва да мечтая. Но тя има друг, за когото да мечтае.
-Оо...-почувствах накаква странна и съвсем безпочвена ревност от тази жена. Той сякаш четеше през мен и се усмихна.
-Да, тя... е женена и макар и не особено щастлива, обича съпруга си и съм сигурен, че не ме вижда като нещо повече от приятел.
-Какаши, аз...-нямах никаква представа какво да кажа. Онази вечер, на терасата го бях прочела в очите му, но не очаквах да го чуя от него, като се има предвид, че той не е много по думите. А и бях решила, че говори за съвсем различна жена.
-Няма нищо, Сакура, не очаквам да се хвърлиш на врата ми и да ми кажеш, че ме обичаш.-замълча за момент, а после добави:-Мисля, че ще се чудят къде сме, по-добре да...-и тъкмо се канеше да си отиде, когато нещо в мен отново ме накара да действам по необичаен начин и с пълното съзнание колко неправилно е това и колко ще съжалявам после, аз поставих ръце на раменете му и го целунах. Първоначално той беше шокиран и не знаеше как да реагира, но после отвърна на целувката ми. Прегърна ме силно, сякаш не искаше никога да ме пуска и аз отново усетих как коленете ми омекват и бях сигурна, че ако не ме държеше, щях да падна. Не знаех къде се намирам, нямах идея какво се случва около мен и дори не помнех името си. Но целувката ни беше нахало прекъсната.

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 5:01 pm

-Сакура, Саске питаше къде си и реших да...-гласът на Наруто развали магията и аз излязох от състоянието на транс, за да осъзная, че най-добрият приятел на Саске ме беше видял да се целувам с друг мъж. Аз се откъснах от прегрътката на Какаши и тръгнах след Наруто.
-Виж, нека ти обясня...
-Сакура, нито за миг не съм се съмнявал, че няма да си щастлива със Саске, но... кое ти дава право да постъпваш така с него, след като той никога не го е правил? И то с Какаши? За Бога, та той ни беше учител! От кога продължава това?
-Това беше първата ни целувка.-излъгах аз, опитвайки се някак да смекча вината си.-Няма да се повтори, просто не му казвай, моля те! Още не съм готова да...-какво? Да го загубя? Още ли имах надежда? Не, просто не бях готова за реакцията му, каквато и да беше тя. Трябваше ми само малко време, за да подредя мислите си и да реша какво да правя от тук нататък. Чувствах се като невярна, провалила се, лоша съпруга и изпитвах вина за това, че исках да съм щастлива с друг.
-Добре.-съгласи се Наруто.-Но искам да ми кажеш всичко. Хайде, Сакура, знаеш, че въпреки всичко аз съм ти приятел и те познавам. Личи си, че нещо става.-Той ме гледаше съчувствено и ме накара да се почувствам сякаш отново сме деца и ако му кажа, всичките ми проблеми ще изчезнат, за това му разказах всичко. Как се чувствам, колко студен е с мен съпругът ми, как не ми се прибира вкъщи и какво намирам в Какаши. След това се върнах на партито, извиних се, че не се чувствам добре и се прибрах.
Легнах си, макар да беше само седем, и се помъчих да заспя, въпреки, че мисълта за Какаши не ми позволяваше. Когато най-накрая успях, гласът на Саске в ухото ми ме събуди.
-Обичам те, Сакура.-не можех да повярвам на ушите си. Сънувах ли? Обърнах се, за да го видя и усетих силна миризма на алкохол. Беше пиян. Никога преди не го бях виждала така, той не пиеше. Станах от леглото си и се опитах да го накарам да си легне, но той, дори и пиян, беше по-силен от мен. Прегърна ме и го повтори: -Обичам т-те. Очите ми се напълниха със силзи, но не от радост. Имаше ли представа какво ми причинява? Колко години бях чакала да чуя това... а сега той ми го казваше, но не го чувстваше, просто беше пиян. Заплаках. Той започна да бърше сълзите ми и се опита да ме целуне, но аз се отдръпнах.
-Хайде де, Сакура... н-не бъди тоолкова... толкова с-сурова с мен. Искам целувка от ж-жена си.-Аз плачех с глас. Това беше по-лошо дори от безразличието му. Накрая успях да го накарам да си легне, избърсах сълзите си, събрах цялата смелост, която имах, взех куфара, който бях приготвила сутринта и си тръгнах. Щом прекрачих прага нямах идея какво да направя. Първото, което ми дойде на ума беше да отида у Ино за малко, преди да си наема апартамент. Точно това и направих. А второто, второто, което исках беше да се хвърля в прегрътките на Какаши и да му кажа, че той е мъжът, за когото никога не ми омръзва да мечтая. Но в дома му нямаше никого, а на телефона му, никой не отговаряше. Обадих се на Наруто, въпреки, че не исках да го притеснявам след сватбата, но последната ми надежда беше той да знае нещо. Когато ми каза да отида у тях, защото не може да ми обясни по телефона, почувствах, че нещо не е наред. Сърцето ми се сви и страх се прокрадна в мен на път към къщата му. Когато ми отвори, не можех да прочета нищо по каменното му изражение.
-Седни.-каза той.
-Така ми е добре.
-Както искаш.
-Е?
-Сакура, той беше изпратен на мисия, която...
-Не овъртай, моля те!
-Какаши е мъртав. Тсунаде ми съобщи преди малко.-той продължи да говори, но аз не чувах нищо. Усещах само ръцете на Хината, която ме държеше да не падна и бях сигурна, че казва нещо успокоително, като това, което аз казвам на близките на някого, когото не съм успяла да спася.
Струваше ми се, че съм загубила всичко. Бях пропиляла седем години от живота си, бях обърнала гръб на приятелите си, заради Саске, бях изоставила тотално работата си, бях загубила човека, който толкова ме обичаше и можеше да ме направи истински щастлива, а сега... бях на прага на развод и нямах ни най-малка представа какво да правя от тук нататък.
Лежах на дивана на Ино. Първите слънчеви лъчи вече се прокрадваха в стаята, въпреки плътните завеси. Целия под беше осеян с носни кърпички, а одеялото беше изритано някъде. Съзнанието ми беше напълно замъглено от умопомрачаващата болка в главата ми, резултат на цяла нощ истеричен плач. Е, може би и коктейлите, които обърнах преди да се върна при Ино, имаха нещо общо с главоболието ми, но както вече споменах-мисълта ми въобще не течеше гладко.
-Ставай, осем е!-провикна се писклив женски глас от съседната стая. Естествено, това беше Ино, която нямаше махморлук, нито цялото й лице беше подуто от плач, и беше станала сравнително рано, за да ме събуди. Тя нямаше как да знае, че изобщо не бях спала
-Да, да, ставам.-махнах аз мързеливо с ръка и ових възглавницата около главата си, защото чувах непрестанно натрапчиво пищене в ушите си. Стиснах силно очи и направих отчаян опит да си подредя мислите. Беше неуспешен. Станах от дивана, вмъкнах се безшумно в кухнята, където в едно чекмедже Ино държеше разни лекарства, и си взех солидно количество обезболяващи и едно успокоително за всеки случай. Изпих ги, но така и не ми стана по-добре. Върнах се на предишното си място и се сврях под чершафите като котка. Когато сънят не дойде и аз раздразнено се обърнах на другата страна и отворих очи, ме блъсна като тухла в главата ярката непоносима дневна светлина.
-Нали ставаше?-попита Ино. Щях да я убия за дето дръпна завесите, но вместо това само измрънках недоволно срещу дразнителя и станах.
-Хайде да пием кафе, а после може да излезем по магазините!-предложи тя, проявявайки за пореден път изключителната си нетактичност, сякаш не днес погребваха скъп за мен човек.
-Ино, моля те...

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 5:01 pm

-Какво? Ти пиеш кафе. Поне до колкото помня.-продължи да опорства тя. Бях на косъм да я замеря с нещо.
-Не съм в настроение за нищо.-смотолевих аз и побързах да се шмугна в банята, преди синеокото чудовище да продължи да ми досажда. В огледалото сякаш беше друга жена. Далеч не само заради торбичките под очите и зачервеното ми подпухнало лице. Изведнъж мъката отново ме връхлетя и почувствах предишната нужда да плача. Никой нямаше да ме вини, ако го бях направила, но аз съумях да се сдържа, защото ми беше омръзнало да показвам слабост... дори пред себе си. „Той не би плакал”казах си аз, „Би останал силен и непоклатим до последно. Не би искал и аз да плача” опитвах се да държа сълзите далеч от отворчетата на слъзните ми канали или поне далеч от бузите ми. Бях на косъм да се пречупя и да заплача с глас, въпреки цялото ми старание, когато в банята, без дори да почука, влезе Ино. Лицето й беше помръкнало и в очите й се четеше тъга.
-Не мисли, че съм го забравила.-прошепна тя съвсем тихо, сякаш нямаше сили за повече.
-Какво?-недоумявах аз.
-Помня... знам го. Не съм забравила, че днес е погребението. Просто исках да те разсеям. Мислех, че ако те изведа и те накарам да мислиш за нещо друго, ще ти мине по-бързо.
-Тези неща не минават бързо.-отговорих й горчиво аз, приближавайки се с още стъпка до пълната загуба на контрол и самообладание. Сякаш тепърва осъзнавах колко време ще е нужно, за да заздравее раната. Ние сме нинджи, постоянно губим близки за нас хора и рядко показваме колко ни боли от това. Но все пак болката е там, разяжда те отвътре, измъчва те непрестанно, не ти дава покой месеци или години наред. Другите не го виждат, мислят си, че щом не плачеш, си го преживял, че в задълженията ти влиза да си силен и психически, но ти усещаш липсата дълго след самата загуба.
Ино ме прегърна. Не го беше правила с години, и до този момен аз не осъзнавах колко много всъщност ми липсваше.
-Хайде стига сме драматизирали, да ти изберем нещо за погребението.-и като каза това, тя хвана ръката ми и ме задърпа към дрешника. Той се намираше в коридора, точно срещу входната врата, и вратите му едва се затваряха от дрехите вътре. Притежателката му леко открехна лявата вратичка, напъха ръката си и след минута ровене, извади среднодълга черна рокля на волани, която се разкрояваше точно от талията. До тук добре, но когато успях да й хвърля по-обстоен поглед, видях... не съвсем малкото й деколте.
-Ино! Това въобще не подхожда на случая!-възмутих се аз, все още не вярваща на очите си. Не очаквах от приятелката си да избере рокля като за монахиня, но това вече беше прекалено.
-Стига, Сакура, няма да си като проститутка, просто леко разголена, а и дължината е идеална-покрива всичко почти до коленете.
-Но това...-започнах да се противя аз, но бях нахално прекъсната.
-Не! Никакви възражения! Сега ела да ти оправим косата.-след което тя ме повлече към стаята си, преди да мога да се противопоставя. Настани ме на стола пред тоалетката и „магията” започна...
...
Беше се събрала цяла Коноха, както ставаше на повечето погребения, но този път за разлика от другите, въздухът беше наситен с тъга и безнадеждност, сякаш дори най-малката тревичка усещаше загубата му. Какаши имаше малко приятели-брояха се на пръсти, роднините му отдавна не бяха измежду живите, а съпруга и деца нямаше. И все пак сякаш липсваше на всички, дори на тези, с които не беше близък. За селото смъртта му беше голяма загуба, за жителите беше нелеп край на един достоен живот, за Наруто беше поредният скъп човек, отишъл си без да се сбогува, а за мен беше неописуемо. Сякаш нещо се откъсваше от мен, оставяйки голям кървав басейн след себе си, и болката не отшумяваше нито дори за миг. Усещах, че задържам дъха си несъзнателно, без и аз да знам защо. Дланите ми бяха леденостудени и потни. Държах някакви цветя в едната си ръка и всичко, което се случваше, ми беше като насън. Повтарях си, че не съм там, че това не се случва, че не може да е истина... защото не исках и не можех да осъзная, че той наистина лежеше в онзи ковчек без пулс, без мозъчна дейност, без каквито и да било жизнени процеси, студен, безчувствен, мъртав. Това беше краят. Той никога нямаше да се върне. Аз никога нямаше да мога да му се отблагодаря за стореното, да го направя щастлив, да му покажа, че животът има и хубава страна.
Трябваше ли да се сбогувам с него? Да отида до онзи ров в пръстта, където беше положен ковчегът, да оставя цветята и да кажа нещо глупаво, тромаво и ненужно, в знак, че го пускам да си отиде? Може би трябваше, всички го правеха, но аз нямах тази смелост, това означаваше да призная пред себе си, че него наистина го няма и аз напълно го осъзнавам. Не бях готова още.

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 5:02 pm

Гледах ги как стоят там и бръщолевят глупости, без дори да са го познавали в действителност, без да са били до него наистина, говорейки добре заучени фрази като „Времето лекува.”, изливайки ненужна помия от съчувствени думи, гадеше ми се. Повръщаше ми се от лекотата, с която щяха да го забравят само след седмица или две, от начина, по който щеше да продължи животът им, сякаш нищо не се е случило, сякаш всичко отново е наред. Повдигаше ми се, защото те можеха, а аз-не. Моят живот дълго щеше да бъде празен, щях да се самосъжалявам ден след ден, да плача, когато никой не ме гледа, да мисля какво би било, ако беше жив... И се мразех, мразех се, че не го исках. Исках животът ми да продължи напред, точно както на бездушните лицемерни мижетурки, правещи се, че разбират болката ми. Задушавах се. Опитвах се да си поемам въздух, но всеки път усещях рязка прерязваща болка. Колкото и да ми се искаше, не можах да сдържа сълзите си и те бликнаха като малки солени рекички по бузите ми.
Отнесена в мислите си, обвиняваща се за всичко, случило се в последните дни, не усетих кога Саске се приближи до мен.
-Пратила си ми документите. Още снощи. Бърза си.-каза той. Аз се сепнах, но останах сравнително спокойна, с гръб към него, за да не види как трия сълзите си.
-Всъщност ги бях приготвила от доста време.-отговорих хладно и равнодушно аз, обръщайки се, когато вече бях сигурна, че не ми личи, че съм плакала.
-Е, струваше ли си?
-Кое?-попитах аз, недоумявайки за какво говори.
-Глупавата ти забежка с Какаши, имам предвид.-отговори ми той съвсем спокойно, със същия онзи тон, който ме вбесяваше последните седем години.
-Всяка секунда.-отвърнах невъзмутимо, криейки факта, че поведението му ме вбесяваше.
-Разбирам. Явно за теб бракът ни е бил само на хартия.
-За мен ли?! Аз ли съм виновната? Аз ли съм тази, която те пренебрегваше, на която не й пукаше в колко ще се прибере, която пет пари не даваше дали това може да се нарече семейство? Когато ми предложи за миг си помислих, че наистина това е, което искаш, че можем да сме щастливи най-накрая... но много съм се объркала.
-Предполагам...-промълви мъжът срещу мен. –Ти често се объркваш.-подсмихна се той нагло. Това беше нетърпимо! Дори след всичкото това време, той си беше останал дете в емоционален план. Когато аз показвах някакви чувства, той или оставаше безразличен, или се държеше сякаш това, което казвам, е изключително смешно, маловажно и лесно пренебрежимо. И ето, сега отново постъпваше по същия незрял начин. Невероятно как някои хора никога не се променят. Трябва да съм била голяма глупачка, за да си мисля, че мога да направя нещо по въпроса.
-Майната ти, Саске!-казах аз, надявайки се това да е последната реплика в този разговор, и побързах да се отдалеча от него.
-Защо така, скъпа? Когато нещо не става, както ти го искаш, ти е по-лесно да си тръгнеш. Не можеш да ме отбягваш до безкрайност, рано или късно ще трябва да говориш с мен.
-От кога стана толкова разговорлив, „скъпи”?-изсъсках му аз, ядосана до краен предел. Исках само да си тръгна от проклетото погребение и да не виждам Саске никога повече.
-От както жена ми чука друг!-почти изкращя бъдещият ми бивш съпруг.
-Аз никога... никога не съм...-започнах да заеквам. Не можех да намеря правилните думи, за да изразя всички емоции, напиращи в мен. Как може дори да си помисли такова нещо... от къде му е хрумнало изобщо?
-Не, естествено, че не си!-подхвърли той с иронична усмивка и се приближи до мен така, че да прошепне следващите си думи в ухото ми-Как би могла, та ти тоолкова ме обичаш! Хайде, да забравим за случилото се, върни се при мен и бъди добро момиче. Сега, след като Ромео хвърли топа, се надявам да си поумняла и да си разбрала как стоят нещата между нас!-при тези негови думи не се сдържах и му зашлевих най-силния шамар, на който съм способна. Всички присъстващи насочиха вниманието си към нас, погледите им бяха изпълнени с шок и възмущение. Саске се изхили и сграбчи китката ми.-До следващия път, миличка. Съветвам те да се успокоиш до тогава.-каза той с предишния си равен тон и безизразно лице. Аз се отскубнах от ръката му и с бързи крачки тръгнах към дома на Ино. Животът ми се беше превърнал в сапунен сериал, който бързо набираше публика.

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 5:02 pm

Минаха няколко скучни и еднообразни дни, които прекарах в спане и пиене на какъвто алкохол намеря в апартамента на приятелката ми, от който не излизах. Мисълта, че може да видя Саске, ме ужасяваше. Поведението му на погребението, беше нещо, на което не бях свикнала. Не познавах тази негова страна, очаквах безразличие, обвинения, може би дори презрение, но това, което направи, беше съвсем различно и нехарактерно за него.
Често сънувах кошмари и споменът за Какаши не ме напускаше за дълго. Всичко беше толкова объркано, че да се захвана с изясняването му, беше немислимо. Вече не бях наясно със собствените си чувства, знаех само, че ми липсва и, че ако бях малко по-решителна и не толкова глупава, нещата щяха да се развият по друг начин, той може би щеше да е жив и аз може би нямаше да се чувствам толкова зле.
-Абе, между другото, ти обичаше ли го?-Ино седна на дивана до мен, прекъсвайки мислите ми грубо, сякаш изля кофа с лед върху главата ми. Аз бях забила поглед в черния екран на телевизора, напълно отнесена, и ми трябваха няколко секунди да се върна на земята и мозъкът ми да заработи на пълни обороти отново.
-К-какво?
-Ох, Какаши!
-Какво за него?
-Обичаше ли го?-кресна изнервена тя.-Ехо, слушаш ли ме изобщо?!
-Извинявай, бях разсеяна.-отвърнах й спокойно и леко флегматично аз. Хапчетата, които пиех за болката в главата, ми действаха по странен начин, забавяйки малко реакциите ми.
-Та, обичаше ли го?-продължи да нахалства Ино, въпреки, че нежеланието ми да й отговоря, беше очевидно.
-Какви са тези въпроси, изникващи от никъде?
-Просто ми отговори и спирам.
-Как така дали съм го... ами... той ми беше учител... още си обичам учителя от академията, значи и Какаши го...
-Обичаш?
-Ами...
-Сакура!
-Е, предполагам, че може би е било възможно да...
-Ооо, така няма да стане, отговори с „да” или „не”.
-Не мога. От една страна-да, обичах го, защото ми беше учител и приятел, защото му пукаше за мен и искаше да съм щастлива, но от друга... аз... Саске...
-Ти си голяма глупачка!-отсече Ино, сякаш това беше добре известен на всички факт.
-В какъв смисъл?
-Ами... първо-Саске. От дванайсетгодишна въздишаш по този малоумен идиот...
-В който и ти беше влюбена.-прекъснах я аз, а тя ме изгледа заплашително, сякаш прудепреждаваше да млъкна, преди да съм я ядосала.
-После се омъжи за него, въпреки, че всички бяха наясно как ще свърши това. И когато твърдата ти глава проумя, че е сгрешила и си отвори очите, ти, вместо да теглиш една на брака си и да заживееш нормално, реши, че ще е много забавно да пробваш с Какаши...
-Нещата не стоят така! Аз никога... Да, бракът ми не вървеше и да, малко закъснях с развода, но Какаши никога не е бил... за забавление... за да „пробвам” с него. Той беше...-започнах аз, без ясна идея как да продължа. Сякаш някаква буца беше заседнала на гърлото ми. В главата ми изплуваха спомени, забравени от твърде много време насам и тайната, която бях сигурна, че ще пазя цял живот, напираше да излезе.
-Той беше?-попита нервно Ино, след дългото ми мълчание. Тя знаеше, че имам да казвам нещо и едва сдържаше нетърпението си да го чуе.
-Ами той...
-Да?
-Имам предвид, че...
-Че?
-Какаши...-сега или никога. Но как се казваше такова нещо?-Аз и той... ние... Когато бях на шестнайсет и мама почина, теб те нямаше за известно време... аз се чувствах толкова сама и нямаше с кого да споделя... Отидох при Какаши, защото знаех, че той ще ме разбере...
-И...? Спри да овърташ!-прекъсна ме Ино нетърпелива, разпръсквайки на парченца мислите ми, които едва бях събрала, за да сглобя изречение.
-Ами... той наистина ме изслуша и разбра как се чувствам... от дума на дума...
-Какво?

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 5:02 pm

-Ние...-гласът ми трепереше. Не бях говорила за това никога, дори не си го бях спомняла от години. Беше ми трудно да го споделя, може би защото мислех, че Ино ще ме осъди за постъпката ми и ще си извади лошо мнение за мен.
-Изплюй камъчето!-нервничеше приятелката ми.
-Помниш ли, когато ти казах, че първият ми е Саске?-тя кимна.-Излъгах... Беше Какаши...
Тя ме гледаше шокирана, явно не очакваше такова признание от мен. Нормално. Всички знаеха, че винаги съм мечтала за Саске, всички мислеха, че той ще е първият и последният в живота ми, аз самата също мислех така, но в онзи момент наистина не знаех какво се случва с мен и просто действах импулсивно. Тогава бях много изненадана от поведението си, защото по принцип съм старомодно момиче и вярвам, че тези неща трябва да стават по любов, а там в апартамента на Какаши, докато ме обсипваше с вниманието, за което винаги съм мечтала, съвсем забравих собствените си задръжки.
-Е... ааа... как беше?-попита Ино след краткото изнервящо мълчание. Честно, това ме хвана не подготвена. Очаквах нещо като обвинение или може би възмущение, но... тя явно намираше тази тема по-вълнуваща от малката ми, невинна лъжа.
-Ами.. лично.-отвърнах аз. Все още не бях готова да споделям детайли. Може би един ден, когато вече не ми е толкова трудно и всички рани заздравеят, ще си спомня с умиление и ще й разкажа всяка пикантна подробност, но не сега.
-Хайде де, Сакура, дори само с една дума, моооля те!-тя направи тъжно молещо изражение с големи очакващи очи и на мен за миг ми стана смешно. Но наистина не бях готова, знаех, че ще боли сякаш бавно махаш лейкопласт от ръката си и не исках да премина през това все още. Не отговорих на молбата й, а се излегнах върху дивана, мушвайки краката си зад нея, и затворих очи. Сред настъпилата тишина отново можех да чуя болезнения пищящ звук в главата си и да почувствам пулсиращата болка, която се беше загнездила в мозъка ми и се опитваше да ми пречи да мисля. Знаех, че никакви лекарства няма да ме спасят, нито дори най-ефикасната ми лечителска техника, която се оказа неуспешна приложена върху мен. Вложих всичките си усилия в това да заспя дори само за час-два, но-никакъв резултат. Не можех за изключа съзнанието си, което като развалена грамофонна плоча повтаряше само „Какаши, Какаши, Какаши”. Тази странна болка в гърдите ми беше нещо ново за мен, нещо, което не бях изпитвала със Саске, и не можех да определя на какво се дължи. Чувствата ми към този мъж определено бяха повече от обикновена привързаност, но по-малко от любов... това ме изяждаше отвътре, защото мразех да нямам точен отговор за всичко и защото дори след смъртта си Какаши-сенсей оставаше загадка за мен и продължаваше да ме обърква.
При спомена за първата ни и последна нощ заедно, очите ми се напълниха със сълзи, макар да не бях сигурна на какво се дължат. Част от мен беше щастлива, че бях избрала точно него, а не онзи идиот Саске, но една друга, заглушена от мен част, която бях свикнала да не използвам, се чувстваше наранена и крещеше от болка. За мен случилото се между нас значеше много, а за него едва ли. Дори не можех да си обясня защо, но имах нужда от нещо, което да ми покаже, че на Какаши не бу е било все тая, че е вложил нещо в това, че... съм означавала нещо за него и тогава. Последният разговор, който проведохме, се промъкваше в сънищата ми всяка нощ и ми напомняше, че той до последно е имал чувства към мен, забивайки думите му като ножчета в кожата ми, но аз имах нужда от доказателство, че първият ми път е бил специален за него, както беше специален за мен.

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 5:03 pm

Станах рязко от дивана, нахлузих произволно избрани дънки под сивата си тениска и тръгнах, игнорирайки въпросите на Ино. Сигурно щях да й отговоря после, но сега бързах. Хукнах по улиците на Коноха, съвсем забравила да си взема чадър, и скоро бях вир вода. Тичах възможно най-бързо, докато не стигнах улица „Минато Намиказе” №47. Спрях се пред заключената врата и се загледах, припомняйки си първия път, когато бях прекрачила прага му и как разстроено бях тръшнала вратата след себе си. Изпод изтърканата жълта изтривалка, в една мъничка дупка в асфалта, се намираше ключът за дома му. побързах да отключа и да вляза. От дрехите ми се стичаха едри дъждовни капки, които бързо направиха локвичка върху паркета му, но аз не обръщах внимание на това. Още в антрето ме лъхна позната миризма, която бях усещала милиони пъти и преди, когато се бях сгушвала в Какаши. Всичко беше покрито с прах, който добавяше някаква носталгичност към атмосферата. От прозорците почти не достигаше светлина и аз запалих няколко свещи. Той естествено имаше лампи, но предпочиташе осветлението на свещи и казваше, че създава повече уют. Влязох в спалнята му, където намерих безпорядъка, който беше оставил след себе си. Не си беше направил труда да разчисти дрехите по пода, не беше предал последните си рапорти от мисии. Седнах и се зачетох в тях. Оказа се, че всъщност това са рапорти от доста стари мисии и всички те бяха с мен.
12 януари 2006...
...Със Сакура се измъкнахме благополучно от селото на дъжда. Продължихме пътя си до Коноха, където бяхме в пълна безопасност. Върнахме отвлеченото момиченце на родителите му. Мисия: успешна.

Това беше онази трудна мисия, на която Цунаде ни изпрати малко след нощта, в която бяхме спали заедно. През цялото време ни беше неловко, но се разбрахме да забравим за това и да не го споменаваме повече.
16 май 2006...
...тя беше много ранена, губеше кръв бързо и аз използвах забранена лечителска техника, за да я спася от смъртта. В резултат на това изхабих много чакра и беше невъзможно да тръгнем същата вечер. Настанихме се в хотел в Суна и тръгнахме късно следобед на следващия ден. Мисия: успешна.

Още един от многото пъти, когато Какаши ми беше спасявал живота... Аз никога не бях способна да направя нещо за него в замяна. Седнах на пода и се зарових в листата, изписани от него. Някъде измежду тях се търкаляше нещо малко и блестящо. Взех го в ръце и го огледах, беше кутийка като тези, в които се държат пръстени. Отворих я, но с голямо очудване останових, че вътре беше не някакъв пръстен, а моето малко отдавна изгубено колие. След нашата нощ заедно, го бях загубила някъде и нашега си мислех, че се е затрило между чершафите. Но ето го сега тук, в ръцете ми, лежащо върху синьото кадифе на кутийката. Не знаех как да го тълкувам, а отчаяно се нуждаех да бъде знак за нещо. В глупавото ми, детинско мозъче това означаваше, че все пак тогава не му е било безразлично дали чука мен или някоя друга, дори повече-че за него не е било просто чукане, а е значело нещо и е запазил колието ми като спомен от мен. Но това беше само в наивното ми мозъче и вероятно имаше хиляди други обяснения. Взех тъничкото сребърно синджирче и го закопчах около врата си. Една малка балеринска пантофка падна от него върху ключицата ми и студенината на метала попи в кожата ми.
Продължих с моето търсене и ровене из нещата му. Станах от пода и отидох до ниската секция до вратата, в дъното на стаята. Там стояха две снимки в рамки-на отбора му като дете и на нашия отбор 7. до тях имаше друга снимка, която не беше в рамка и беше обърната с лицето към рафта. Аз я взех от любопитство да разбера какво ли може да има върху нея. В първия момент не си личеше ясно, защото снимката беше много стара, но като се загледах, видях жена. Тя много ми напомняше на Какаши, но имаше черна, вместо сребриста коса, която се спускаше до кръста. Не се виждаше къде беше застанала, но по чертите на лицето й (колкото можеха да се видят, разбира се) личеше спокойствие и щастие.
Оставих снимката, защото вниманието ми прикова един лист от тетрадка сгънат на четири, върху който пишеше „До Сакура”. Нетърпелива го разгънах и погледнах датата-беше отпреди седем години, написано точно в деня преди сватбата ми. Пулсът ми се ускори и усетих как в мен напират стари спомени, съпроводени от сълзи. Какаши не беше дошъл на сватбения ми ден под предтекст, че е твърде зает, беше ми се извинил по телефона, а аз, глупачката, бях толкова развълнувана, че почти не обърнах внимание.
Сега цялата треперех, ръцете ми се изпотиха и макар да бях нетърпелива да го прочета, се опитвах да отгатна какво пише вътре и как ще реагирам на написаното. Поех си дълбоко дъх.

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 5:03 pm

Скъпа Сакура...
Утре се омъжваш. Поздравления. Всъщност... всъщност не. Не мога да те поздравя, защото сърцето ми се къса при мисълта за това. Бих дал всичко, за да няма сватба, бих дошъл да те спра, бих... не знам, може би бих се втурнал в църквата по време на церемонията, крещейки „Не”, но тази роля не ми отива. Въпреки всичко, няма да те спирам, ще си замълча завинаги, защото ти най-накрая получи своя шанс да бъдеш щастлива и аз знам какво означава това за теб. Просто исках да ти кажа, че те обичам и ти желая всичко най-добро. Още не знам дали ще ти изпратя това писмо, но някак съм сигурен, че ти ще го прочетеш.
Какаши
От очите ми капеха горещи сълзи върху хартията, която едва държах с треперещите си ръце. Той ме е обичал? Не просто харесвал, не просто е бил влюбен в мен, обичал ме е? В този момент земята под краката ми се разпадна и се почувствах така, сякаш губя всичко. Сега вече знаех каквото исках да науча и то по неговите собствени думи, но се почувствах така, както никога не бях очаквала.
Бях пропиляла толкова време, толкова много време от живота си с мъж, който пет пари не даваше за мен, докато Какаши ме е обичал още тогава. Хвана ме яд. И на мен и на него. Как съм могла да съм толкова глупава?! А той... той защо не ме спря, защо не ми каза, защо... Безсилието ме скова. Безсилието да върна времето назад и да поправя стореното. Всичко, което имах беше настоящето, изпълнено с болка, гняв и безпомощност. Не исках такова настояще, нито такова бъдеще и знаех, че трябва да направя нещо, знаех, че трябва да пусна Какаши да си отиде, но беше толкова трудно... толкова категорично да кажеш „сбогом”. Тази дума не можех да я върна никога, а не знаех дали съм готова за нея.
...
Купих две бели лии от цветарския магазин на семейство Яманака. Бащата на Ино ме гледаше с такова съжаление, че се почувствах неловко и нямах търпение да си тръгна. До гробищата се стигаше по главната улица, само по нея и аз нямах избор. Налагаше ми се да се сблъскам с хората и техните погледи, шушукания и едва доловимия упрек в очите им. Две възрастни жени, които явно ги беше налегнала голяма скука, си шошукаха нещо невероятно невярно за мен. Кой би предположил, че съм била любовница на Какаши? Първоначално ме напуши смях, но след няколко минути се почувствах ужасно зле. Гадеше ми се от това с каква лекота плъзват слуховете в това село, как всеки се бърка в личния живот на другия. Що за поведение? Не проявяваха никакво уважение... към паметта му... В гърлото ми се сформира буца при тази мисъл и сърцето ми се сви от болка.
Неусетно бях стигнала гроба му. Не беше труден за откриване, намираше се на последния ред вдясно. Щом застанах пред него изведнъж ме обгърна ужасен студ и сякаш духаше силен вятър, а всъщност времето беше топло и слънчево. Коленичих... по-скоро се струполих върху пръстта. Щях да направя решителната стъпка, да кажа моето последно „сбогом”, да го пусна да си върви... и можех само да се надявам да не съм му причинила твърде много болка, макар вътрешно да знаех, че съм...
Примирението щеше да дойде скоро, щях да започна да приемам нормално факта, че него го няма. Щях да продължа живота си. От мен се искаше само да съм решителна, да направя каквото трябва и да не поглеждам повече назад. Оставих цветята в черната пръст и за миг се загледах в снежнобелите им цветове. Той би ги харесал, знаех го. Те лежаха там, усмихваха ми се. И аз им се усмихнах. Бях го направила, бях го пуснала да си отиде, точно както той ме беше пуснал преди толкова време. Примирение...
...
Бях се сгушила в меката завивка, бях затворила спокойно очи и за пръв път от няколко дни насам не ме болеше глава. Усещах някакъв мир в себе си, нещо отново беше на мястото си като преди и знаех, че сънят не е далеч. Ино беше излязла тази вечер с някакви момчета и щеше да се прибере много късно. Или не? Както бях почти заспала, изведнъж на вратата се почука. Сигурно беше тя, но... за какво й е да чука, тя си имаше ключове.
Раздразнена и уморена станах от дивана и тръгнах към антрето без да светвам лампи по пътя си. Ако беше тя щях да я убия. Отворих вратата, разтърквайки очи без да си правя труда да погледна, защото бях почти сигурна, че е тази идиотка. Вероятно беше пияна.
Но човекът на вратата не помръдна, а и присъствието му... не беше като на Ино. Леко се стреснах, но нямаше от какво, бях достатъчно силна да се справя с който и да е нахалник. Ох, сигурно беше Саске... Побързах да вдигна поглед и да изсъскам:
-Ти ли Саске?!
Но...
Не беше този, когото очаквах. Беше... не можех да повярвам, сякаш беше дошъл право от отвъдното, но изглеждаше доста по-добре... Сърцето ми биеше толкова силно в гърдите, че сякаш всеки момент щеше да пробие кожата и да изскочи навън. Мислех, че сънувам, това просто трябваше да е някакъв сън, беше невъзможно да се случва наистина. Краката ми в този момент бяха като от желе и имах чувството, че ще се свлека безпомощно на земята, ако някой не ме хване. В мен бяха смесени толкова емоции, които не знаех как да изразя и почувствах съвсем ясен, отчетлив и преди всичко висок писък да се надига в гърлото ми, преди да мога да го спра. Той запуши устата ми с ръка, а другата постави на кръста ми и ме бутна вътре в дома на Ино, като затвори с крак вратата след нас. Тъмнината ни обгърна, предоставяйки ни усамотение, скривайки ни от погледите на случайни минувачи.
Стоях вгледана в очите му сякаш цяла вечност. Беше той, нямаше съмнение, и чак след като бях усетила докосването му, се убедих, че не сънувам.
-Шшш...-прошепна той едвачуто. Беше излишно, защото аз така или иначе бях твърде втрещена да кажа каквото и да било. Той отмести ръката си от лицето ми и я постави върху гърба ми, притискайки ме към себе си за прегръдка. Аз още не бях способна да мисля, да говоря или да направя нещо. В мен се надигаха както гняв и ярост, така и нежност и радост. Какво трябваше да направя първо? Да го прегърна и да кажа, че се радвам да го видя или да се разкрещя и да го ударя. Чувствах се може би като майка, която е мислела детето си за загубено, но го е открила пред входната врата. И точно така постъпих... започнах с гнева...
-Как можеш?! Какво ти става, какво за Бога..?! Дължиш ми обяснение!-разкрещях се аз и започнах да го удрям в гърдите. Той хвана здраво китките ми, отмести юмруците ми от себе си и ме прегърна. Наведе се леко, все още притискайки ме с две ръце към тялото си, и целуна главата ми преди да се премести до ухото ми.

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 5:03 pm

-Липсвал съм ти...-прошепна той. От гласа му очите ми се напълниха със сълзи. Не вярвах някога да чуя отново този глас. Имах толкова много въпроси, но знаех, че по-късно ще имам време да му ги задам. И тогава се върнах на думите му... Липсвал ми бил той?! Що за арогантност да каже първо това?!
-Що за арогантност?!-аз се отдръпнах от прегръдката му грубо и застанах на няколко крачки от него.-Мислиш ли, че си ми липсвал? Как не те е срам? Идваш тук и започваш...
-Сакура, чуй ме!
-...с тези нелепи въпроси! От къде ти хрумна, че си ми липсвал?! Ами, ако не си?!
-Сакура...
-Изобщо замисляш ли се как се чувствам аз?!
-Сакура, ще ме изслушаш ли?!-той ме сграбчи и ме опря в стената на антрето до дрешника на Ино. Гърбът ме заболя от удара и аз млъкнах като послушно дете в очакване да чуя какво има да ми казва.
-Носиш балетната пантофка на врата си, което означава, че си била у нас. А това, че си била у нас означава, че съм ти липсвал.-каза спокойно той и зарови пръсти в косата ми. Звучеше логично... Какво ми ставаше? Да реагирам така... така... импулсивно.
-Съжалявам...-смотолевих аз и поставих ръката си върху неговата. Все още бях пълна с въпроси, идея си нямах какво се е случило и бях нетърпелива да го разпитам, но сега... трябваше да направя нещо друго. Беше крайно време да порастна и да спра да бъда разглезено момиченце, което не знае какво иска. Свалих маската му, надигнах се леко на пръсти и долепих устни до неговите. Те бяха меки, движеха се бавно в ритъм с моите и докосването им ми напомняше докосването на някакъв гладък, хладен плат, но беше някак много приятно. Не исках тази целувка да спира, не исках да се отдръпвам, както не искаше и той, но скоро дробовете ми останаха без въздух и опрях глава в стената. Останах със затворени очи наколко секунди, трудно поемайки си въздух. Той постави ръце от двете страни на шията ми, а палците му правеха леки кръгови движения върху устните ми.
Имах да му казвам толкова неща, но нещо ми пречеше. Ако това беше сън и скоро щях да се събудя, не исках той да свършва със сцена как аз бръщолевя глупости, а той мълчи. Всъщност знаех точно как искам да свърши съня ми...
Целунах го отново, този път по-страстно и настоятелно. Плъзнах ръцете си по гърдите му и преместих устни върху врата му, като от време на време правех малки червени петънца. Той постави едната си ръка върху гърба ми, описвайки големи кръгове с дланта си, а другата отиде на бедрото ми, придвижвайки се бавно надолу до коляното ми. Той много бавно и нежно издърпа крака ми така, че да се увие около горната част на бедрата му, а другия сама го преместих там. Какаши ме вдигна и ме занесе в хола, след което ме постави да легна върху килима. Вгледах се за момент в очите му и видях каквото очаквах-сигурност и обич.
За момент си помислих дали не избързвам с това, същата мисъл, която мина през главата ми и първия път, и точно както тогава, я игнорирах безмилостно. Имаше значение само настоящето... и колко много го исках точно сега.
...
Лежах на пода завита с тъмнозелен елек, цялата обляна в пот, дишаща тежко и леко трепереща. Беше ужасно трудно да сдържам широката си до уши усмивка и спрях да се опитвам. Той лежеше до мен по корем и беше отпуснал ръка върху корема ми. Знаех, че се усмихва макар да не виждах лицето му, заровено в мократа ми, разрошена коса. Сърцето ми все още биеше ужасно бързо и имах чувството, че пулсира точно в главата ми. Сякаш в тялото ми нямаше нито една кост и бях направена от гума. Бяха някак приятно уморена и очите ми вече се затваряха, когато той започна да шепне в ухото ми и дъхът му ме държеше далеч от съня.
-Мисля, че трябва да тръгвам.-каза той и очите ми се разшириха. Това наистина ли се случваше...
-Защо?-аз се надигнах, придържайки елека пред тялото си.
-Защото няма да е много весело Ино да ме види тук.-отговори ми той и се усмихна.-Все пак всички мислят, че съм мъртав.
-Да, това трябва да спре. Трябва да...
-Сакура,-прекъсна ме той и обви с ръка кръста ми, издърпвайки ме надолу в прегръдките му-те трябва да мислят, че съм мъртав. Не мога да ти кажа защо, моля те, разбери ме. С Цунаде решихме, че това е най-доброто решение.
-Но защо?-не разбирах аз. Трудно е да прозреш причините за цялата тази глупост.
-Защото... има реална опасност за живота ми. Чуй ме!-заповяда той, когато видя, че се опитвам да кажа нещо.-Имам нова самоличност, ново име, професия. След два дни заминавам. Тук съм, защото... защото искам да дойдеш с мен. Ако ти го искаш.
Умът ми все още беше леко замъглен от умопомрачителния секс и беше трудно да асимилирам думите му. знаех само едно-той заминаваше, а аз не исках да го изгубя отново. Явно наистина оценяваме това, което имаме, когато го загубим.
-Къде отиваш?-попитах го, обмисляйки отговора си.
-Не съм сигурен. Мислех за някое много далечно място като Африка например.-отговори той и ме притисна по-силно към себе си. Вплете пръсти в моите и започна да опсипва с целувки лицето и врата ми. Беше толкова трудно да отговоря. Исках да съм с него, исках шанса, който така лекомислено бях пропуснала някога. Но от друга страна... щеше да ми липсва Коноха, щяха да ми липсват приятелите ми, Цунаде...

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 5:04 pm

Ядях замислено сандвича си. Дори не обърнах внимание, че има краставички, мразех краставички. И сирене. Мразех сирене. И Саске мразех. И него не исках в сандвича си. Нито в живота си. Но той беше там. И крещеше...
-Няма да получиш каквото искаш!-заяви твърдо той, а аз го погледнах отегчено и се върнах на сандвича си. Не ми пукаше дали той крещи или не, не ми пукаше дали ще ми даде развод или не, беше ми все тая... Исках просто възможно най-бързо да всема решение, по възможност правилното. Умирах си да кажа „да” и да съм сигурна, че е „да” този път...
-Сакура, слушаш ли ме?-попита Саске. Не бях забелязала кога от крещене беше преминал на... на всекидневното си безразличие.
-Да.-излъгах най-безсрамно аз.
-Витаеш в облаците!-упрекна ме адвокатът ми.-Взимаме важни решения, съсредоточи се за момент. И остави този сандвич!-Аика изтръгна сандвича от ръката ми и го хвърли в близкото кошче.
-Ох.-беше всичко, което излезе от устата ми.
-Е, съгласна ли сте на споразумение?-попита адвокатът на Саске.
-Помолих да не се обръщате към клиентката ми.-отвърна заядливо Аика.-Е, Сакура, съгласна ли си?
-С кое?-попитах разсеяно и преместих погледа си от бъдещия ми бивш съпруг към адвоката ми.
-Аз задържам къщата, а ти получаваш вилата във Фиджи.-съобщи Саске с досада. Имаше нещо различно в поведението му напоследък. Ядосваше се за глупости, имаше склонност към повишаване на тон. Все необичайни за него неща.
-Това е много е великодушно от страна на клиента ми, като се има предвид брачния договор, според който щом не сте родили наследник, нямате право на претенции към имуществото на Учиха.-обясни мъжът в сивото костюмче с мазна физиономия и иронична усмивка, която сякаш не изчезваше от лицето му.
При тези думи изкрено се разсмях. Великодушно ли? Да родя наследник? Че кога г-н Учиха ме беше докоснал въобще? След първата ни брачна нощ, която се водеше един вид задължителна, той спеше възможно най-далеч от мен и през ум не му минаваше да ме... „забремени”. Разсмях се с глас при мисълта за това. И какви претенции да имам над имуществото на Учиха? Той нормален ли е? Нищо друго не исках, освен развод. Само свободата си, толкова.
Явно смехът ми беше недопустим, съдейки по погледите на присъстващите.
-Не, благодаря. Саске, задръж си вилата.-казах аз през смях.-Достатъчно ми е, че този брак приключва.
Той ме погледна някак много странно и ако не го познавах добре, щях да помисля, че е наранен. Но аз го познавах. Твърде добре. Такова дебелокожо като него трудно се засягаше. За всички години прекарани с него не успях да го науча на чувства или емоции. Той си оставаше един... темерут, както Ино се беше изразила по негов адрес на сватбата.
Сега, когато всичко това беше към края си, се чувствах толкова свободна и весела. Имах сила да се усмихвам, да се смея, да целувам, да обичам. Имах сила да замина. Да, сега нищо не ме задържаше тук. Щях да се насладя докрай на чувството да бъда обичана и обграждана с внимание.
Когато бяхаме приключили, излязох бързо навън, последвана от Саске. Той сложи ръка на рамото ми, за да ме спре и аз реших да му обърна внимание, за да приключи разговорът ми с него възможно най-бързо и да отида при Какаши.
-Защо?-беше въпросът му. Аз, противно на очакванията си, не го разбрах.
-Какво имаш предвид, Саске?
-Знаеш, че... цялата история не ми харесва.-той се приближи бързо до мен, а аз инстинктивно направих крачка назад.-Онзи ден, когато ти казах да се върнеш, наистина го мислех.
Без да помисля над думите му, аз се сетих за начина, по който ми го беше казал, и всичко останало, което беше направил.
-Отвратителен си! Мислиш ли, че бих го направила след така усърдните ти опити да убиеш и малкото ми останала любов към теб?! А и да ти припомня: не беше много мил!
Той се усмихна някак тъжно и изглежда се отказа. Обърна се, направи крачка напред и спря.
-Е, съжалявам...
Трябваше да съм сляпа, за да не видя, че нещо не беше наред. Но какво можеше да се случва? И какво можех да направя аз? Едно тихо гласче в мен ми казваше просто да го последвам и да го питам какво му е, но един силен глас ме връщаше в реалността със своята сериозност. Този глас принадлежеше на часовника ми и според него трябваше да тръгна бързо към Какаши, ако исках да стигна навреме.
...
-Взе ли решение?-прошепна той в ухото ми и аз се свих от гъдел. Той явно го намери забавно и започна да гъделичка ръцете ми. Аз се сгърчих и смачках чершафите. Какаши ме хвана здраво за кръста и ме обърна по гръб, за да може да ме гледа, докато говорим. Аз продължих да се смея, защото днес явно гъделът ми се беше събудил.
-Е?-продължаваше с любопитството той. Истината беше, че все още не бях сигурна в решението си и исках да отложа отговора си възможно най-дълго. Но под тежеста на настойчивия му поглед ми ставаше все по-трудно, изглежда не можех да отлагам повече. Но можех да пробвам нещо ново, което да ми спечели време.
-А къде отиваме, ако кажа „да”?-попитах и се усмихнах. Той се замисли за момент и ме целуна лекичко преди да отговори.
-Казах ти. В Африка.
Аз се засмях, помислих, че се шегува. Нямаше начин да ме заведе там. Нямаше начин да си мисли, че е възможно.
Той ме погледна учудено с повдигнати вежди и се приближи на милиметри от лицето ми.
-Не се шегувах.-прошепна срещу устните ми и колкото и да му бях сърдита, в момента не можех да го покажа. Той винаги правеше така и ме караше да забравям, че съм ядосана. Със сигурност после щяхме да поговорим за това и Африка щеше да отиде на последно място в списъка с възможни дестинации, но сега...
Той ме целуна страстно и настоятелно и аз знаех, че съм постигнала каквото исках. Бях успяла да отложа окончателния си отговор... поне с още час-два.
...и съжалявам, че се сбогувам така, но осъзнах, че учейки те да обичаш, аз самата бях забравила какво е.

Довърших последния ред от писмото си. Вече бях написала едно на Ино, това беше за Саске. Щях да го оставя тук, на бюрото, и приятелката ми със сигурност щеше да му го предаде. Не бях планирала да се сбогувам с всички важни за мен хора по този начин, но нямах избор, никой не трябваше да разбере, че заминавам, още по-малко къде отивам.
Мисълта за пътуването ме изпълваше с радост и същевременно някаква необяснима тъга, която не можех да разбера. Ако трябваше да бъда честна-беше ме страх. От неизвестното, от това да не съм направила грешен избор... но някак вътрешно знаех, че Какаши си заслужава. Заслужаваше си трудния път, който щях да извървя, раздялата с близките, живота с чужда самоличност и невъзможността да споделя с никого. Да, беше ме страх, бях притеснена, побиваха ме ледени тръпки понякога при мисълта за това, което щях да направя, но той... той ми даваше сили. Дали някъде по пътя насам не се бях влюбила в него, бавно и постепенно, без да го усещам? Беше ли възможно да се случи...
Облегнах се назад в стола си. Не бях събираха багаж, щях да нося само най-важното, което се побираше в джоба ми. Оставаше час. Точно след час щяхме да тръгнем. Беше три и половина през нощта, всички спяха. Доколкото бях разбрала, Какаши беше говорил с Цунаде за плановете ни и тя беше дала разрешението си. Утре аз щях да бъда Еми Фукуда на двайсет и две години от Токио, щях да замина, по думите на Какаши, за „изненадващо красиво островче, там някъде”. И аз не бях наясно какво се въртеше в главата му, но бях сигурна, че ще съм много щястлива с него, където и да отидем.
Станах безшумно и се огледах наоколо. Щеше да ми липсва домът на Ино, съжителството с нея. Оставих двете писма на бюрото и се усмихнах. От години не се бях чувствала така, някак свободна, безгрижна... щастлива.
...

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Anita san
Jinchuuriki
Jinchuuriki
avatar

Female Aries Pig
Брой мнения : 671
Join date : 23.07.2009
Age : 22

Character
Rank: Missing nin
Nature: Fire
Fighting Stile: Idai stile: Kiss Jutsus

ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   Съб Юли 25, 2009 5:04 pm

-Липсваше ми.-прошепна той в ухото ми и притисна гърба ми към гърдите си още по-силно. Понякога имах чувството, че ще ме задуши с прегръдки, но естествено знаех защо ме прегръща така. Дори не можех да си представя какво е да обичаш някого толкова време, да го гледаш как бавно се отдалечава, да знаеш, че никога няма да можеш дори да му признаеш чувствата си, да потискаш импулса си да го прегърнеш, да го засипеш с целувки... и един ден, когато почти си загубил надежда, да получиш това, което си чакал години. Той не искаше никога да ме пусне. Знаех, че ако някога му се наложи да се раздели с мен, не би го понесъл.
Но аз нямах намерение да си отивам. Щях да остана точно тук, до него, до края на живота си. Нямах търпение да му покажа колко щастлив може да бъде човек.
-Липсвала съм ти? Бяхме разделени за няколко часа.-отвърнах му аз и се усмихнах.
-Девет.... Бяха... девет... часа.... И ми липсваше... все повече... с всяка изминала минута.-каза той, като прекъсваше изреченията си с целувки по врата ми.
-Кога тръгваме?-попитах аз нетърпеливо. Ако продължаваше така, нямаше да заминем скоро. Той се отлепи от мен, взе една малка раница от леглото и ми подаде някакъв самолетен билет.
-Да побързаме.-предложи Какаши и на светлината, идваща от прозореца, видях, че се усмихва. Тази усмивка караше сърцето ми да бие десет пъти по-силно от обикновено. Той ми подаде ръка и зачака търпеливо моята реакция. Аз поставих ръката си върху неговата, засмях се и се оставих да ме заведе където пожелае.
Никога преди не бях усещала свободата да се довериш напълно на някого, да се оставиш в негови ръце, да му повериш сърцето си... но сега, в тъмнината на нощтта, усещайки топлината му, отпуснала ръка в неговата, знаех, че и аз съм получила това, което бях чакала години...
***
Саске разгърна белия лист и се зачете. Писмо от нея, нейния засукан почерк, нейните инициали в ъгъла. Нейните прощални думи. Той въздъхна. Облегна се назад в стола си и затвори очи. Защо сега? Защо се беше отказала точно сега? Сега, когато... когато го беше научила да обича...


Епилог


От косата й се стичаха капчици вода, спускаха се по шията й и попиваха в бялата й хавлиена кърпа. В очите й блестяха гневни пламъчета, а чертите на лицето й бяха загубили типичната си миловидност. Сакура се беше приготвила да му се накара за безпорядъка, в който беше превърнал апартамента им за малкото време, през което тя се къпеше. От вратата на банята, по коридора до спалнята им имаше пътечка от дрешки, бебешка пудра, разпиляна по килима, неизползвани памперси и мокри кърпички, които още дори не бяха изсъхнали. От отворената врата на спалнята, или както те обичаха да я наричат-„бялата стая”, излизаше красива светлина, която осветяваше тъмния коридор.
Сакура бързо се отправи по посока на светлината. Вратата беше на половина отворена и Сакура се вмъкна безшумно вътре. Там, на леглото намери спящия по гръб Какаши с малкото им двумесечно бебе заспало на гърдите му. Дишането му беше равномерно и тихичко, а малката му ръчичка сякаш беше стиснала ризата на тати. Двамата бяха завити с тънко бледожълто юрганче и слънчевите лъчи нежно ги галеха. Очите й бързо изгубиха своя гняв, а лицето й стана отново миловидно и по устните й заигра лека усмивка. Тя се приближи до тях, погали кадифената главичка на бебето, усмихна се на спящия си съпруг, целуна го по челото и намести завивката им.
Той усети нежните й устни залепени за челото му и сърцето му моментално заби по-бързо, както правеше всеки път, когато тя беше близо до него. Те не само не бяха спряли да се обичат за цялото това време и въпреки всички изпитания на необичайния им живот, но и бяха останали влюбени в пълния смисъл на думата. Малкото бебче върху гърдите му дишаше равномерно, а звукът от мъничкото му туптящо сърчице се запечатваше в паметта на Какаши като най-хубавият звук, който някога беше чувал. Усети как Сакура оправя леко разместилите се завивки и се усмихна. Бавно отвори очи и премига няколко пъти срещу светлината, идваща от прозореца до него. Съпругата му се беше надвесила над тях и слънчевите лъчи, идващи от прозореца, правеха косата й блестяща като посипана с вълшебен прашец и изглеждаха като ореол около главата й. Тя му се усмихна сладко, мило, любящо, напомняща му все повече на ангел.
-Шш.-Сакура постави пръст пред устните си, като знак да мълчи. Той нямаше намерение да говори, този момент беше по-красив, прекаран в нежната тишина на стаята.

КРАЙ

_________________


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://animeworld.bulgarianforum.net
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Учейки те да обичаш...   

Върнете се в началото Go down
 
Учейки те да обичаш...
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Anime World :: Лично Изкуство :: Фен Фикшън-
Идете на: